използуват дадено писмо за общуване, трябва да
има между тях предварителна и задължителна до-
говореност за значението на знаците, за тяхната об¬
разна или фонетична стойност и за техния брой.
Този, който изпраща съобщението, и този, който
го получава, непременно трябва да са се договорили
за условното значение на даден знак, даден цвят
или даден предмет, за да може получателят лесно
да изтълкува или прочете полученото писмо.
Тази договореност по-късно ще наречем грамотност.
Винаги знаците на едно писмо са били пригодени
към даден говорим език. Безцелното и безсистем-
ното подреждане на пиктограми или знаци, недого-
ворени за предаване на мисли, за съобщення и об¬
щуване, са драсканици или забава.
Някои учени предполагат, че в началото при поя-
вявапето на човека на земята хората са общували
помежду си посредством жестовете, възпрпемани
зрително. По-късно се развивала членоразделната
реч като средство за съобщение.
Трудът и трудовата деятелност на човека са изигра-
ли огромна роля за развитието на членоразделната
реч и превръщането и в говорим език като сред¬
ство за общуване между хората.
Устната реч при нормално говорене въздействува
на слушателя на по-късо или по-далечно разстоя-
ния в зависимост от силата на гласа. Премине ли се
пределното разстояние, речта не може да бъде
чута и разбрана.

Първнте опити за предаване на съобщення от раз-
стояния, конто устната реч не можела да преодо¬
лев, първобитните хора осъществявали чрез сиг-
нали. В зависимост от начина на възприемането
им те били звукови и зритални.
Звуковшпе сигнали били най-ранна форма за съоб¬
щение.

Може би първият сигнал и знак за съобщение
между първобитните хора e бил викът, писъкът на
заплашеното от опасност дете, отправен към ро-
дителите му. Този сигнал за съобщение действувал
по-скоро на инстинкта за самосъхранение, откол-
кото на мисълта.

Първобитният човек e извършил първия съзнате-
лен мисловен акт с определена цел за съобщение,
като използувал ръцетеси, поставени около устата,
за да усилят звука на вика и да го отправи към
определена посока, с намерение да предпази или
да съобщи нещо някому. Условната договореност
тук била познатият глас. Може да се прибави като
условен звуков сигнал свиренето с уста. Това e
най-простата акустична форма за съобщение.
По-късно първобитният човек e потърсил помощни
средства за съобщение извън себе си, т. е. употре¬
бил e подръчни предмети като средство за съоб¬
щение. Свнрел, като надувал празна черупка на
мида или ловджийски рог, удрял e по-кухо дърво
или барабан и прочее.

Като зрителни сигнали били използувани подръч¬
ни предмети, подреденн така, че да скрепят елемен-
тарнн наблюдения и да служат като средство за
съобщение. Например поставена пръчка пряко на
пътеката означавало, че e запретено да се продъл-
жава пътя в тази посока; купчина камъни в раз¬
личии положения показвали място за добър лов.
Чрез огън или дим предупреждавалн хората си за
някаква опасност.

Постепенно към предметите-сигнали хората при¬
бавили и нов елемент, първия графичен елемент в
съобщенията— с крак или с ръка теглели черта вър¬
ху земята, на края на чертата забивали пръчка,
с която показвали на закъснелпте посоката, по
която e тръгнала групата.

Човекът натрупал опит през хилядолетията и раз¬
вил по-сложни начини за съобщення.
Някои от тях били устроени да помагат на памет-
та, да я освежават. Тях наричаме мнемонични сред¬
ства за съобщення (гр. цѵ%а, дорийски диалект
[ivä|i.a — памет; гр. ¡xvr^ovtxóv — изкуство да се за-
помня и припомня — мнемоника; сила на паметта).
В бита на изостаналите народи и до днес намираме
запазенн и употребявани редица мнемонични спо-
соби.

Като мнемонични „писма" можем да причислим: ръ-
бошите, пратеническите жезли, възловото „писмо",
коланите от раковини и предметното „писмо" Аро-
ко. Повечето от тях са осъществени без участие на
рисуването.

Като средство за напомняне и за елементарно за-
писване на числа и водене на сметки служели дър-
вените пръчки, наречени ръбоши (фиг. 2). Ръбошът
представлявал четвъртито издялана 1—2 см дебела
пръчка от дърво, което се реже и се цепи много лес¬
но — върба, топола, леска и други. Дължината на
пръчката варирала от 20 см до 1 м — според целта
на употребата. След като се оставяло място за дръж-
ка на ръбоша, останалата част от пръчката раз-
цепвали на две части. Едната част (тази с дръжката)
оставала у кредитора, а другата — у длъжника. От-
белязването ставало чрез издялване с остър нож на
напречни или наклонени черти върху двете събрани
на едно части на ръбоша. По този начин ръбошът
служел за напомняне броя на предмети, на до-
битък, за календар, за записване на числа, дати,
събития, родословии регистрн и други. Някои
предполагат, че от формата на знаците на ръбо-
шите ce e развила Руническата азбука.
В Източна Африка специално разграфени ръбоши,
дълги около 1,5 м, са служели при обучаване на
младежите за антропологическите изменения на
зародиша.

Към ръбошите се причисляват и австралийските
пратенически жезли, върху конто били врязани
знаци, за да напомнят на пратеника броя и вида
на поръченията.

4. Quip pu camaijociina. Един управител чете кипу

5- Вампум — колан

Други народи (някои негърски племена от Средна
и Западна Африка, микронезийци, индианци и дру¬
ги) употребявали вместо ръбоши върви, върху кои-
то навързвали възли за обозначаване броя и вида на
добитъка, на продадени или купени предмети и т. н.
Инките от Перу завързвалп върху една дебела, хо-
ризонтално опъната връв по-тънки върви с разли¬
чен цвят и дължина. На тези отвесни върви навърз¬
вали възли на различии разстояния и различии по
брой. Възлитебили прости и сложим. Дължината и
цветът на вървите,подреждането на вървите по цвят
една до друга, броят и сложността на възлите по
тях съставяли едно кипу (quippu) (фиг. 3), чрез
което се предавало едно съобщение. Специално обу-
чени хора, наречени quippu camayocuna, съставяли
или четели тези съобщення (фиг. 4). Между някои
отвесни върви се оставяли значителни паузи. Други
върви били свързвани помежду си. Различните Цве¬
тове на вървите обозначавали предмети, животни
или случки (сражения, пратеничества, царски ука-
зи и др.), а с възлите се отчитал броят им.

13